Въпреки поражението си в Първата световна война, германският офицерски корпус в междувоенния период все още вижда основното средство за победа в бъдеща война в настъпателна операция. Така той черпи различен опит от Великата война от френския си колега. Въз основа на опита от 1914-1918 г., включително тактиката за проникване, използвана от войските на Stosstruppen, но също и като забелязва интензивното развитие на авиацията и бронираните оръжия, част от германския офицерски корпус (напр. Ген. Хайнц Гудериан) разработва теоретични предположения за т.н. -Наречен светкавична война (на немски: Blitzkrieg), тоест стремеж към поваливане на противника с една решителна настъпателна операция, извършена във възможно най-кратки срокове и с максимална интензивност на силите и средствата. Германският офицерски корпус също е бил обучен според тази офанзивна доктрина на войната през 30-те години на миналия век и по време на световната война. Струва си да се добави също, че германските офицери от почти всички нива в хода на Втората световна война са използвали принципа на т.нар. команда по задача (нем. Auftragstaktik), тоест те очертаваха на подчинените си задачата, която трябва да се постигне, и силите, с които разполагат, докато изпълнението на задачата зависеше изцяло от тях. Подобен модел на командване, базиран на много добре и еднакво обучени офицери, води до факта, че германската армия е много гъвкава в действие и е в състояние да реагира по-бързо на различни нива от своите противници (напр. френската армия по време на кампанията от 1940 г. или съветската армия от 1941 г.). Тази система се оказа успешна (особено на по-ниски нива) през Втората световна война. Струва си също да се добави, че много изключителни командири са служили в германския офицерски корпус от Втората световна война, включително: Ерих фон Манщайн, Хайнц Гудериан, Ервин Ромел и Валтер Модел.
Началото на развитието на германската самоходна артилерия може да се счита в средата на 30-те години на миналия век, когато е възникнала концепцията за създаване на щурмово оръдие (на немски: Sturmgeschütz - накратко StuG ) предназначени за подпомагане на настъпателните действия на германската пехота. Много често за автор на тази идея се смята по-късният фелдмаршал Ерих фон Манщайн. Първите прототипи на такива превозни средства са създадени през 1937 г. и когато влязат в масово производство, те получават обозначението StuG III. Те са използвани за първи път по време на френската кампания през 1940 г. В хода на тази кампания са използвани и оръдията Bison (понякога наричани Sturmpanzer I), т.е. 150 mm sIG оръдията, монтирани на шасито Panzer I. През следващата част от Втората световна война германската армия въвежда повече и по-съвършени самоходни оръдия в голям мащаб. Бронираните и механизираните части бяха оборудвани с превозни средства като Wespe или много успешния Hummel, което позволи значително подобряване на мобилността на артилерията в тези части. Количките StuG III също бяха разработени и количката StuG IV беше въведена в производство. В края на войната се появяват малък брой машини Sturmtiger, въоръжени с 380 мм ракетен минохвъргач.