В края на Втората световна война Червената армия, която скоро (през 1946 г.) ще бъде преименувана на Съветска армия, има приблизително 9,8 милиона души, сформирани в приблизително 500 дивизии от различни видове. Този брой намалява сравнително бързо, но по време на Студената война (1945-1991) общият брой на съветските въоръжени сили варира от около 2,8 до около 5,3 милиона души. В средата на 80-те години, т.е. по време на войната в Афганистан, съветските сухопътни войски наброяват около 210 дивизии, от които цели 160 дивизии са мотопехотни дивизии, съставени от наборни военнослужещи. Мотострелковата дивизия се състоеше от три пехотни полка, един брониран полк, самоходен артилерийски полк и множество поддържащи части, характеризиращи се предимно с относително силна противовъздушна отбрана, състояща се от артилерийски и ракетни комплекти. Основното оръжие на съветския пехотинец по това време е много успешната картечница АК-47, по-късно модернизирана до стандарта АК-74. Поддържащите оръжия бяха леки и тежки картечници. Колесните бронетранспортьори (БТР) бяха важно транспортно средство, първоначално те бяха БТР-152, но по-късно БТР-60, БТР-70 и БТР-80. Предполага се, че около 1990 г. в Съветската армия е имало приблизително 70 000 различни типа бронетранспортьори в различни технически условия. Струва си да се добави, че съветските части по време на Студената война бяха обучени предимно за пълномащабен конфликт с НАТО, а Западна Европа се смяташе за най-вероятната зона на операции. При такъв конфликт се предполагаше, че напредъкът на мотопехотната дивизия ще бъде от 80 до 100 километра през първите 3-4 дни от операцията.